Between Hope and Desperation

                                            Щъркел и костенурка

 

Някога, много отдавна, в едно малко езерце живяла костенурка. Когато дошло лятото водата в езерцето започнала да намалява. Костенурката се разтревожила, всеки ден гледала небето в очакване да завали, но колокото и да чакала, дъждът така и не идвал.

            Един ден тя се посъветвала с долетелият щъркел:

- Г-н Щъркел, какво да сторя? Не минава  ден да не се тревожа, че с толкова малко вода няма да оцелея.

           Щъркелът й отговорил:

-Ами да, езерцето е малко и ако не завали ще пресъхне до дъно. Защо не се преместиш в по-голямо езеро?

-Но къде наблизо има такова езеро, г-н Щъркел?

-Има, отвъд планината.Голямо е, пет, че и десет пъти по-голямо от това. Освен това там весело си живеят десетина, двайсет твои събратя – плуват и си играят. Наистина е добро местенце.

-Ех, как ми се иска да отида на това място! Но колко ли време ще ми отнеме с моите къси крака – десет, двайсет дни? Няма да мога. Ами ако по пътя срещна някакви пакостливи деца, би било ужасно. На всичко отгоре, аз дори не знам къде се намира това езеро.

-Не се притеснявай! Ако наистина ти се ходи, ние ще те пренесем до там.

            Костенурката много се зарадвала:

-Наистина ли? О, много моля!Моля, заведете ме там.

            Щъркелът веднага политнал към небето и повикал свой приятел. От отсрещната планина веднага се задал още един щъркел. Щъркелът взел една пръчка и я поставил пред костенурката.

-Ето, костенурче! Захапи тази пръчка по средата, но здраво, защото ще висиш на нея.

            Костенурката захапала пръчката, а щъркелите я хванали от двата й края и се издигнали в синевата, отвъд планината.

 

            По пътя обаче, докато прелитали над едно селце, деца видели щъркелите и костенурката, висяща на пръчка между тях. Започнали да викат към костенурката, да я сочат с пръст и да й се подиграват гръмогласно. Като чула това, костенурката се разгневила и викнала :

-Млъкнете, дребосъци!

За зла беда като им викнала, отворила уста и се пуснала от пръчката.Озовала се на земята с трясък и лошо ударила гърба си. От удара по корубата й се появили пукнатини, които и до днес се виждат по гърбовете на всички костенурки.

 

                                                             ♦ ♦ ♦

 

                                          Лисицата и монахът

 

Някога,много отдавна, в Планинския Храм живял монах на име Дзуйтен. Когато останел сам в храма, при него идвала лисица и го викала по име. Монахът излизал да види кой го вика, мислейки че е главният свещеник или някой поклонник, но всеки път, когато излезел, не виждал никого. Kaто го викала все по-често, лисицата заблудила монаха. Внимателно се приближила, подпряла се с гръб на кухненската врата и с опашка я побутнала. При звука на отварящата се врата се огледала и като невестулка се промъкнала вътре. Лисицата била много хитра.

Но един ден монахът се скрил в сянката на вратата. Лисицата дошла, опашката й побутнала вратата, тя мигновено се отворила със скърцащ звук. Лисицата тъкмо се оглеждала преди да влезе, но се препънала и се претърколила право в къщата. Дзуйтен бързо затворил вратата:

-Повече няма да те изпусна! – казал и се впуснал да я преследва с пръчка в ръка. От кухнята преминали в храмовата част. Там имало статуя на Буда. Лисицата отишла при нея и се престорила на статуята. Двете били една до друга и изглеждали по един и същ начин, така че било невъзможно да се различи коя е истинската. Като видял това Дзуйтен казал:

-А, станаха двама Буда! И не се разбира кой кой е. Но нашият си Буда винаги изплезва език, когато казвам молитва. Няма как, за да ги различа ще се помоля.

Той извадил молитвения барабан и започнал да се моли. Фалшивият Буда – лисица веднага изплезил език. Тогава Дзуйтен казал:

-Освен това истинският Буда се храни в чайната. Заповядай, ела, както винаги, да похапнеш!

Лисицата-Буда веднага се отправила да си хапне, но Дзуйтен пак се обадил:

-Но преди хранене винаги се измива…- той повдигнал капака на огромния чайник на пода и лисицата влязла вътре. Той здраво затворил капака и казал:

-Ха сега,ще ме викаш ли пак или не? Ако ли да, ще те опека!

Лисицата се уплашила:

-Няма, няма да те викам! Никога вече, моля те, само този път ми прости! – обещала тя мъчейки се да излезе от чайника.

                                                                 Стара приказка от Планинския Храм

                                                           ♦ ♦ ♦

 

                                Жаба и змия

 

Много отдавна,  в страната Ава (днес-префектура Чиба) живеело едно божество. То се грижело за всички създания по света, но по това време току-що ги било сътворило и още не било решило кой с какво да се храни.

Създанията били прегладнели, тъй като не можели нищо да хапнат. Много се разтревожили и отишли при божеството.

-Молим те, нахрани ни по-скоро. Много,много те молим!

Кравата и конят, мишката и язовецът, лисицата и вълкът, и птиците, рибите и насекомите – всички се помолили на създателя си. Той им казал да се съберат на другата сутрин. Животните се зарадвали силно и още от вечерта започнали на групи на групи да се отправят към сборното място.

Сред тях имало и една змия. Тя била толкова гладна, че едвам се влачела по земята. Жабата я настигнала с подскоци и я попитала защо така се влачи, да не би да е болна. Змията обяснила, че е толкова гладна, че не може да върви, било то бързо или бавно, затова пълзяла като бебе.

-Ти обаче си весела и здрава, подскачай си напред!

Жабата се разсмяла:

-Добре, опитай ми опашката като ме настигнеш! – и с подскоци я изпреварила.

 

Всички животни се събрали пред божеството и едно по едно то ги извиквало и отсъждало:

-Крава и кон, вие яжте трева! Куче и котка – за вас ще се грижат хората.Къртица, ти ще търсиш в земята и ще ядеш насекоми. – и така един след друг, решил за всички.Накрая дошла жабата.

-Ти ще живееш от насекоми!

Жабата се зрадвала и се поклонила на божеството. Понечила да си тръгне, но то я спряло:

-Чакай! Докато идваше насам си се подигравала на змията. Казала си й да опита опашката ти? Така и ще стане – змията ще опита опашката ти.

Жабата се стреснала и замолила за прошка, но веднъж казаното не се променило.

Затова и днес когато змията види жаба я напада откъм опашката.      

 

 

                                                             ♦ ♦ ♦

                             Маймуната и меча Масамуне

 

Някога, много отдавна, двамата слуги-пощальони на един богат земевладелец от остров Кюшю тръгнали към Едо със заръката да отнесат много важно писмо. Тъй като по онова време нямало нито влакове, нито параходи, за да стигнат хората до дадено място и за да се доставят писма, трябвало да се върви.И тези пощальони потеглили от Кюшю към Едо (днес –Токио) през Токайдо, за да доставят писмото. И понеже нямали превозно средство, трябвало много да бързат, направо да бягат.

            Пощальоните тръгнали от хана, в който били отседнали, рано сутринта и тичали до вечерта, когато достигнали до голям хребет. От брега към хребета се виел широк път. Те случайно погледнали към дюните и що да видят – необичайно голям октопод, какъвто не били виждали; пипалата му здраво вплетени в нещо, теглейки го към морето.

            -А, какво е това? – загледали се двамата пощальони. Било маймунка. Тя с две ръце се държала за един камък, а оголените й зъби току захапвали преплетените пипала на октопода. Но осмокракият октопод не се предавал. Маймунката малко по малко се отделяла от камъка.Освен това приливните вълни се разбивали и разплисквали наблизо и маймунката била в опасност да падне.

Двамата гледали и решили да помогнат. Събрали камъчета, прицелили се към оголената глава на октопода и ги запратили с все сила.  Разтревожили се да не би да улучат маймунката, но не сгрешили, улучили главата на октопода, туп-туп, се чували камъчетата.Но те били тъй малки, че не го засегнали. С още повече сила запратили камъни, но за жалост уцелили маймунката, която ранено запищяла. Тя все повече отпускала хватката си над камъка. Пощальоните хвърлили пет-шест камъка без резултат.

Единият оставил чантата с багажа си и се затичал, другият го последвал. Двамата нагазили в морето и извадили мечовете си. Маймунката вече се изпускала от камъка, дърпана към морето. Пипалата на октопода били много дълги, само два-три от тях били достатъчни, за да обвият тялото, раменете и краката на маймунката. Пощальоните вдигнали мечовете си  и го разсекли.Пипалото, което обвивало раменете и кръста на маймунката било като дебело въже, но веднага било разсечено. Това вече октоподът нямало да понесе. Отсеченото пипало причинявало нетърпима болка. Другото пипало се разплело като конец и се отдръпнало. Заедно с него и главата и останалите пипала с плясък се скрили във водата. И досега никой не е видял октопода да се е завърнал.

 

Маймуната много се зарадвала. Съвзела се, с всички сили, претърколила се и се приближила  към благодетелите си. Пощальоните прибрали мечовете в ножниците си и се отправили към багажа си, обърнали се към маймунката и казали:

-Добре стана, че те спасихме. Беше опасно.

И тогава, без да разберат защо и как, маймунката дошла, взела им багажа, метнала го през рамо и побягнала.Двамата се стреснали, не успели да видят накъде отива тя. Нямало и време да я преследват. Но в багажа им било и важното писмо, затова те се спуснали в търсене из планината. Ала от маймунката нямало и следа.

 Двамата се тревожили, но се и уморили и седнали да си починат. От отсрещната планина се появила фигурата на маймунката. От двете й рамена висели торбите с багажа и ценното писмо. Носела също и дълга кутия. Постепенно се приближила. Като ги достигнала, пред всеки поставила багажа му  и се загледала в лицата им, сякаш искала да им каже нещо. Щом видели ценната кутия с писмото си отдъхнали. Загледали се в допълнителната кутия и се зачудили какво ли има в нея. Единият приел кутията, загледали се в нея, а маймункатасе върнала обратно в планината, приключила със задълженията си.

Отворили дългата кутия, а вътре в дървена ножница бил втъкнат меч. Най-сетне двамата разбрали.Маймунката г била изчакала и им го дала в знак на благодарност. В Едо те проверили меча при специалист и без съмнение се оказало, че това е шедьовър на майстора на мечове Гороо Масамуне. Без нито един дефект, мечът бил прекрасен древен образец.

Те го подарили на своя господар. Мечът отговарял напълно на желанията му –имал перфектната дължина и форма.Той щедро ги възнаградил. Нарекли меча Масамуне на Маймуната и  той станал скъпоценно семейно съкровище