Between Hope and Desperation

Имаше нещо странно в днешния ден на детето…не се чувствах като дете, беше ми някак тежко и тревожно. Не ядох сладолед. Жалко, трябваше да отбележа празника някак, все пак съм си дете.Но просто не се чувствам така. Нещо ми тежи. Задълженията, самотността. Напоследък сякаш нещо ми липсва, някой ми се изплъзва, май съм изгубила посоката. Надявам се скоро да я намеря, защото времето е тъкмо за вървеж напред, нанякъде.

Иначе се видях със стара приятелка, хубаво е да се поддържат приятелствата, винаги съм го казвала, и сега отново го доказвам. А друга приятелка жъне плодовете на усилията си и се надявам да им се радва както се полага.

Утре ще се видя с още приятели…поне това е планът. Надявам се отново да почувствам онази връзка и топлота, която винаги ме изпълва, когато съм  с тях.

Напоследък преливам от радост по книгите, които чета…те изпълват дните ми на куцане и празнота. Книгите са най-прекрасното нещо. Но ме отклоняват от края на семестъра, трябва да се поогранича. Нека първо свърши успешно годината, пък после ще вдигна reading-party, мое си понятие.

Когато усещам красота, ставам жадна за още…остава ми една, най-силна мечта…някога…