Between Hope and Desperation

So, with the minor fact of two more exams to go before the official end of my third year, I have successfully (yeah, an A!!!) gone through the Japanese Language exam, which basically means I am a yonensei now. It’s been tough to get here. But I had loads of fun. The room is white heated and quiet and I feel quite bonyari but happy.

My leg gives me less pain but still worries me. I really do hope it gets independent of the cane soon. In the mean time friends are all around and it’s always nice to see their happy faces.
All that is left right now is to get me a good book to read. Easy.

So, I’m left to enjoy the moment.

mata kondo,ne.

Имаше нещо странно в днешния ден на детето…не се чувствах като дете, беше ми някак тежко и тревожно. Не ядох сладолед. Жалко, трябваше да отбележа празника някак, все пак съм си дете.Но просто не се чувствам така. Нещо ми тежи. Задълженията, самотността. Напоследък сякаш нещо ми липсва, някой ми се изплъзва, май съм изгубила посоката. Надявам се скоро да я намеря, защото времето е тъкмо за вървеж напред, нанякъде.

Иначе се видях със стара приятелка, хубаво е да се поддържат приятелствата, винаги съм го казвала, и сега отново го доказвам. А друга приятелка жъне плодовете на усилията си и се надявам да им се радва както се полага.

Утре ще се видя с още приятели…поне това е планът. Надявам се отново да почувствам онази връзка и топлота, която винаги ме изпълва, когато съм  с тях.

Напоследък преливам от радост по книгите, които чета…те изпълват дните ми на куцане и празнота. Книгите са най-прекрасното нещо. Но ме отклоняват от края на семестъра, трябва да се поогранича. Нека първо свърши успешно годината, пък после ще вдигна reading-party, мое си понятие.

Когато усещам красота, ставам жадна за още…остава ми една, най-силна мечта…някога…